New York Times | 2024-01-21 | 21:24:50

„Кой притежава това изречение?“ Все по-често, Кой знае?

КОЙ ПРИТЕЖАВА ТОВА ИЗРЕЧЕНИЕ? История на авторските права и грешките, от Дейвид Белос и Александър Монтагю

Изненадващо жизнерадостната история на Дейвид Белос и Александър Монтагю „ Кой има това изречение? “ идва с необикновен миг.

Новогодишният махмурлук едвам беше липсващ, преди президентът на Харвард да бъде свален по обвинявания в плагиатство и несъответстващо приписване, последвано от бързи реплики, че брачната половинка на най-големия й клюкар, някогашен професор в Масачузетския софтуерен институт, е уловил пасажи от Уикипедия.

Моля, някой да уведоми Смоуки Беър: Горичките на академията горят.

Колко странна наподобява в този момент теорията на Харолд Блум за „ безпокойството от въздействие “ на сантименталните поети, на фона на сегашната суматоха от изрязване и слагане. Подобно на подкупен служител на реда, изкуственият разсъдък сканира за повече причинители на плагиатство, до момента в който самият той краде думите на писателите. Дори на най-невинните и доброжелателни измежду нас, естествените интелигентности, може да бъде простено да седят изправени в 3 часа сутринта, тревожейки се, че някои определени изречения, които сме се заели да отпечатаме, или пиксели към този момент са били осъществени от някой различен.

„ Отдаден “ — простете за плашещите цитати, само че … боязън ме е! С повишаването на съществуващата интелектуална благосъстоятелност (I.P.) и буйството на пиратството, актът на основаване може да наподобява като място на престъпление, където всички ДНК доказателства са комплицирани. Белос, преводач и биограф, и Монтагю, юрист, стъпват решително зад жълтата лента, с цел да ни направляват.

доста скорошни романи); авторско право, проблем на актуалното право и, най-важното, облага („ най-голямата машина за пари, която светът в миналото е виждал “); и комерсиална марка. Ако желаех да вземем за пример фотография на Смоуки Беър да се появи с тази публикация — а аз доста го върша — Ню Йорк Таймс щеше да се наложи. Обезсърчени от техния издател да назове заглавие на глава след „ All You Need Is Love “ на Бийтълс, създателите ловко илюстрират това „ неуместно “ събитие, като разказват единствено групата и песента в елементи, които могат да бъдат разпознати.

ранната версия на Мики Маус в „ Параходът Уили “, пуснат в публично притежание преди дни от Закона за удължение на периода на авторското право от 1998 година, прочут още като Закона за Сони Боно, който защитаваше оня изострен нос Мики толкоз доста хора може да са го не запомнили. Не и Гетсби на Ф. Скот Фицджералд, чието лично избавление е породило вампирска версия и други ужаси. (Законът на Александра Джейкъбс ще забрани на хората да четат „ Часовете “ на Майкъл Кънингам, до момента в който не завършат „ Мисис Далоуей “.)

Белос и Монтагю пазят дребното момче, писателят — който наподобява става все по-малък и по-малък — против солидните развлекателни Голиати. Един тъмен факт: Само към хиляда души в Обединеното кралство изкарват прехраната си, като пишат книги.

Има деликатно маркирани истории като тази на документалиста, който пуска една от своите филми на ефирен екран на фона на „ Пей по-бързо “, за театралните служащи, които са работили върху цикъла „ Пръстенът “ на Вагнер, тъй че да не би трябвало да заплаща на студио 10 000 $, с цел да покаже четирисекундния сегмент от „ Семейство Симпсън “ че в действителност са гледали.

Как беше потребно това за някого? Не публиката на документалния филм, която пропусна опцията да види по какъв начин театралните служащи в действителност си почиват; не неговият производител, който трябваше да усъвършенства действителността, единствено с цел да поддържа светлините си включени; не студиото, чиято неуместна цена не беше задоволена. Изигран от Брадли Купър с протезен нос, който може би заслужава личен патент в този миг, Бърнстейн се прибира вкъщи на Деня на благодарността, с цел да откри плюшено животно на Снупи, изоставено във вестибюла на неговия луксозен апартамент. „ Това е неговият ден! “ – стачкува той. И тогава минути по-късно, до момента в който Бърнстейн и брачната половинка му (Кери Мълиган) се карат в спалнята си в Dakota, великански транспортен съд Snoopy от парада на Macy's се издига комично пред прозореца.

Колко, в случай че въобще коства нещо, в този момент се чудя, струваше обезпечаването на правата върху този воин от Peanuts Worldwide? Дали някой без Amblin Entertainment на Стивън Спилбърг, задаващ се зад него, би могъл да го включи?

Широкият набор от образци в „ Who Owns This Sentence? “ накара ме да се чудя и какво е пропуснато. Читателите ще научат за това, че Дж. М. Бари подарява „ Питър Пан “ на детска болница, терзанията на Милан Кундера по отношение на превода и по какъв начин брачната половинка на Александър Пушкин го убива два пъти (като го нагласява на двубой и лимитира читателската му публика със отбрана на авторските права). Нищо обаче за семплирането в хип-хопа или Weird Al Yankovic.

Но посредством поощряване на съзерцаване оттатък съответни елементи от това, което в този момент е тъмно известно като „ наличие “, книгата съумява. Да се надяваме, че фрагменти са горещи от машината Xerox™ и се събират за класните стаи на колежи в цялата страна.

Източник: nytimes.com